Annabeth Carter

by **Annabeth** Пон Апр 24, 2017 11:04 pm

Име на героя: Анабет Картър

Раса: Демон

Лик: Margott Robbie

Местожителство: Ембър

-Анабет беше..- жалостен стон се изтръгна от гърлото на майка ми,последван от неспиращ рояк сълзи. Тя се опита да се съвземе,но видимо нямаше да може да продължи да говори на годишнината от смъртта ми. За последното десетилетие се беше състарила с поне 30 години и беше загубила младежката хубост, и странния блясък в очите си. Първо изчезнах аз.. Родителите ми не се отказаха да ме търсят в продължение на година, но в крайна сметка трябваше да се примирят, че съм мъртва. А малко след като погребаха празния ковчег(все още смятам, че това е зловещо), отдавна разклатения им брак се разпадна напълно. Баща ми се изнесе от семейната къща, а майка ми започна да остарява по малко ден след ден. По това време брат ми беше вече в колеж в чужбина и някога красивата жена, която имах честта да наричам своя майка, за един месец беше останала абсолютно сама. В началото си мислех, че няма да го преживее, мислех, че се е предала напълно, но ден след ден тя продължаваше да се бори за себе си, въпреки че всяка искра за живот в нея гаснеше с минути.

Когато майка ми започна да хлипа неудържимо, Джейк стана и ѝ помогна да седне на мястото си. Приликата между него и мен беше толкова очевидна, че едва ли някой се е усъмнил, че той е част от семейството ми. Когато зае мястото на мама, прочисти гърлото си и започна да говори с ясен тон, с годините се беше научил да говори като истински политик.
-Не знам какво си мислите всички вие, които сте тук в момента, но повярвайте ми, никога не сте подготвени да загубите някой толкова близък до вас. Няма момент, в който този човек спира да ви липсва, вие не го преживявате никога, просто всеки ден се учите да живеете с този факт. Сестра ми беше най-слънчевото момиче на този свят, тя печелеше всички със своята харизма, а усмивката и беше неустоима. Нямаше човек, който да можеше да и откаже каквото и да е. Най-жестоко оръжие на Анабет беше усмивката, тази обезоръжаваща усмивка, която можеше да накара и най-коравосърдечния човек да се разтопи и да изпълни всяко едно нейно желание. Аз съм сигурен, че дори тя физически да не е с нас в момента, ме чува. Искам да се обърна директно към нея и да и кажа, че я обичам повече от всичко на този свят и бих дал всичко за да може тя да бъде до мен сега. Никога няма да я забравим, всички ние ще си я спомняме с нещо, с някакъв малък жест и затова тя ще живее вечно. – Джейк седна обратно на мястото си,а церемонията продължи още известно време.

Стоях скрита в сенките на близката гора и чувах всяка дума, която казваха за мен роднините ми. Всичко беше толкова банално, нищо не ме трогна истински, освен Джейк.Не бях усетила кога цялото ми лице се беше обляло в сълзи и бях направила няколко крачки към него, но осъзнавайки какво правя, се върнах обратно в уютното прикритие на короните на вековните дървета и се опитах да се успокоя. По-големия ми брат беше моята сродна душа. Не бях виждала брат и сестра да се разбират по начина, по който се разбирахме ние двамата, нямаше дори за какво да се скараме, бяхме така от деца и никой не разбираше особената връзка по между ни. Само че колкото и да бяхме еднакви, аз бях по-глупавата от двамата. Повярвала на градската легенда, която той смяташе за поредния опит на възрастните да плашат децата си, аз отидох при кръстопътния демон. Бях малка, обещах душата си, в замяна на това всички да ме харесват. Той ми даде година, само една единствена година, в която аз не успях дори да се сбогувам с родителите си и Джейк. Наистина нямаше човек, който да не ме харесва, но в крайна сметка не бях аз причината за това. Така, че демона изпълни желанието ми, а аз се подигравах на мисълта, че годината ще мине и той ще вземе душата ми. Е, случи се, даже става и по-хубаво, самата аз се превърнах в демон. Ходех да наглеждам родителите си винаги когато бях близо до домовете им, но най-много време прекарвах гледайки брат ми. Не ми омръзваше да стоя и просто да го гледам как чете или как се радва на сина си. Ако можех да върна времето назад бих предпочела хората изобщо да не ме харесват, но да имам възможността да се доближа до племенника си и да изкарам старините си близо до Джейк и семейството му. За съжаление в нашия свят имаш два варианта – да си просто човек и да си щастлив или да си безсмъртен, но в същото време да прекарваш всяка секунда от вечността проклинайки себе си и избора си.

Името ми е Анабет и завинаги ще изглеждам на 25.