Mirreya Stronghold

   Моето име е Мирея, не познавам родителите си, единственото, което знам за тях е фамилията им- Стронгхолд. Това е и единственото, което съм наследила от тях, също и единственото което помня. Не харесвах особено живота си докато бях човек, за разлика от сега.. Ако има един човек, който може да е олицетворение на проблемен тийнейджър, това бях аз.. Сега нямам нужда от нещата, които тогава употребявах, но спокойно мога да кажа, че това беше периода от човешкия ми живот, в който се чувствах поне малко щастлива. Имах дори приятели, такива с които да пия до безпаметност, озовавайки се на всевъзможни места и такива, с които взимах по-тежките  субстанции. О да, бях пристрастена, може би дори бях с единия крак в гроба още на 17, но не бях глупава.  Приемните ми семейства не ме търпяха дълго и сменях училище след училище и въпреки това продължавах да имам само отлични оценки. Щях да получа пълни стипендии за най-добрите университети, имах право на избор.. Колко често сте виждали децата да могат да си избират само от най-добрите университети, а аз имам предвид най-добрите от най-добрите. Вече се бореха за вниманието ми, аз бях едновременно  отлична ученичка, много добър атлет и дори свирех на китара, какво повече да искаш от живота? Е, аз исках, исках абсолютно всичко, даже повече. Имах чувството, че има някаква тайна, която не знаех за света, в който живеех.. Дори нямах представа колко съм права в действителност..

   Годината беше 1845, а аз преживявах най-студената зима, която възрастните жители на Векс помнеха. Навън беше постоянна буря, хората не можеха да излизат от домовете си, а управата на града беше обявила бедствено положение. Чувствах се адски безсилна и безполезна. Училищата бяха затворени и дори не можех да се наслаждавам на завистта в очите на съучениците ми, което ако трябва да съм честна беше една от малкото радости в живота ми. Не исках да съм добра във всичко, аз исках да съм най-добрата, а понякога и това не ми беше достатъчно. Бях затворена в къщата на поредните ми приемни родители, които щяха да бъдат  и последните, бях почти на 18 години, след няколко месеца щях да заживея далеч от целия този фарс. Те ме бяха взели само заради парите, които получаваха като месечна издръжка, изобщо не ги интересувах аз, прибирах се когато искам, излизах когато искам и общо взето правех каквото искам без никой да ми казва дори думичка.

  И в тази страховита зима, която се извиваше над Векс, аз го срещнах. Беше  млад, красив, умен и на всичкото отгоре - музикант. Разказваше ми истории за света, който може би никога нямаше да мога да видя, ако не го бях срещнала. Обещаваше ми, че когато навърша 18 ще ме вземе със себе си и ще ми покаже всички чудеса на Касандрия, тези за които бях чувала и тези, за които дори не подозирах. Естествено имаше уловка.. Нали не си помислихте, че мечтата ми ще се сбъдне без да ми отнеме нещо.. Само, че тогава бях млада, наивна и влюбена и цена като душата ми, не ми се струваше кой знае какво.. Е на там историята е ясна.. Съгласих се, но нещата не се развиха както очаквах, да, в началото обикалях, видях много неща, но не разбирах в какво съм се превърнала, докато не усетих, че губя всичко човешко в себе си.. Една вечер той излезе някъде, не знам къде отиде, но това беше последния път в който го видях. Това беше първия и единствен път, в който се влюбих в някой..


   Сега, 171 години по-късно, вече знам какво съм.. Аз съм демон и повярвайте ми аз нямам сърце. Душата ми я отнеха с моето абсолютно съгласие и не съм съжалявала дори за секунда.. Сърцето ми е друга тема, него отново аз го подарих, но то беше изтръгнато, когато той си тръгна, а и не смятам, че след всички тези години ще се намери мъж, който да го съживи отново и да събере парчетата..